Откриване на новата 2018/2019 учебна година 19-11-2018
По време на откриването на учебната година 2018/2019 г. ученичката Ива Георгиева от 9 клас представи произведението си : Черешовото дърво
Високата телена ограда, обикаляща цялата скромна площ; малката метална врата, съобщаваща пристигането ти, скърцайки всеки път, щом я отвориш; дървената колиба с веранда в средата на овощната градина; гледката към селото, която от малка заобичах и която ми липсваше всичките тези години, през които не бях идвала. Всичко е същото. Не виждам промяна, чувствам се така сякаш съм се върнала седем години назад и отново съм десетгодишното момиченце със счупен преден зъб, но въпреки това с широка усмивка, грееща на лицето ѝ всеки път, щом пристигнеше тук. Усмихвам се и сега, въпреки горещината, караща ме да дишам тежко, и безмилостното слънце, надвесило се над главата ми. Забравям за всичко случило се, случващо се и мисля само за това какво ще се случи.
Отварям металната врата и тя ме приветсва, като издава скърцащия и толкова познат звук, сякаш ми казва „Здравей“. Тръгвам бързо и уверено напред, право към колибата. Спирам пред верандата и извиквам името на човекa, който винаги ме посрещаше, когато преди години идвах тук, за да му помагам или просто да му правя компания.
Изчаквам няколо секунди. Нищо.
Повиквам го отново, но със същия резултат.
„Сигурно днес ще дойде по-късно заради жегата“, казвам си и се обръщам, насочвайки се към другия край на овощната градина.
Заставам под сянката на старото черешово дърво и поглеждам нагоре, чувствайки се щастлива, че то все още е тук, че аз съм тук. Поемам си дълбоко глътка от въздуха, примесен с аромата на смола и детстки спомени, и докато осъзная вече съм на един от клоните на дървото и продължавам да се изскачвам нагоре, по-колебливо и предпазливо в сравнение с някога. Когато най-накрая стигам желаната височина, се настанявам на един клон и... просто в продължение на половин час се наслаждавам на гледката.
Спомням си, обмислям, милея.
Мечтая, усмихвам се, запечатвам в съзнанието си за още години напред.
И точно когато изваждам скицника от раницата си, до ушите ми достига звукът от непознат глас и кучешки лай. Обръщам се рязко към източниците им, които са пред металната вратичка.
Тя ги поздравява, както поздрави мен, и те са вече в очертания на овощната градина. Осъзвам, че задържам дъха си, когато кучето рязко спира и наостря уши, може би усещайки присъствието ми. Започва да души мястото пред верандата, точно където стоях, и тръгва между дърветата, посока черешовото, на което съм и не смея да дишам, защото не познавам това момче, което е очевидно стопанинът му. За мое щастие той го повиква и кучето с нежелание бързо влиза след него в колибата. „Сега или никога“, казвам си и с треперещи крайници и с възможно най-бързо темпо, започвам да слизам надолу по дървото. Когато стъпвам на най-ниския и последен клон, делящ ме от твърда земя, в бързината си да избягам колкото се може по-бързо, се подхлъзвам.
И секунда по-късно се чува глухият звук, резултат от сблъсъка между изплашеното ми тяло и изсъхналата от горещините почва, пократа с пожълтяла от слънцето трева. Гледам нагоре, там където през клоните на черешата се прокрадват слънчеви лъчи, там където преди няколко мига се намирах аз и първото нещо, което изскача в ума ми не е „Дано не съм си счупила нещо“, нито „Ако мама разбере какво съм направила, ще ме убие“. Мисля си само „Господи, скицникът ми остана на дървото!“ Чувам бързо приближаващи стъпки и няколко объркани възклицания и стисвам силно очи.
Поглеждам отново няколко мига по-късно, колебливо и все така изплашено, за да се срещна очи в очи с момчето и кучето му, надвесили се над мен, объркани и почти развеселени от цялата ситуация.
– Коя си ти? – пита ме объркано.
Изправям се рязко и не знам дали да се радвам, че не съм си счупила нищо, или да плача заради болката, която започва да се разпространява из целия ми гръб. – А ти кой си? – питам, може би прекалено дрезгаво и нечленоразделно, за да ме разбере, но очудващо ми отговаря:
– Самуил, собственикът на овощната градина. Осъзнаваш, че си в чужда собственост, нали? – повдига вежди и скръства ръце пред гърдите си – Това не е твоята овощна градина! Познавам нейния собственик от дете. Той ми позволяваше да идвам, когато поискам, и дори...
Самуил не ми позволява да продължа, защото изведнъж ме прекъсва, оставяйки ме неподготвената за следващите му думи:
– Той е дядо ми. Беше дядо ми. Почина.
Думите му са като стрели, забиващи се в тялото ми, и юмрук, удрящ корема ми болезнено.
Не казвам нищо, успям само да скрия усните си с ръка, а напиращите ми сълзи, сигурна съм, започват да карат очите ми да искрят. Не мога да кажа, каквото и да било. Той също. За това мълчим и се взираме напрегнато един в друг.
Колкото и да не ми се иска, му вярвам – виждам всичко в необичайно жълто-зелените му очи, по чиито ириси има малки черни петънца като пръски боя от четката на художник. Има очите на дядо си.
Изненадващо той започва да говори, отклонявайки погледа си от лицето ми и насочвайки го към хоризонта:
– Когато бях на шест, мама беше безработна от година, а баща ми едва успяваше да изкара добри пари. Избраха по-лесното или по-скоро по-трудното и заминахме за чужбина, оставяйки всичко, включително и дядо. Идвахме си веднъж в годината, понякога и това не правехме. Когато станах на осемнайсет, казах на родителите си, че искам да се върна тук, в България, колкото и трудно да бъде всичко. Не искаха и да ме чуят, твърдяха, че ще бъде напълно безсмислено. Тогава... дядо почина, и разбрах, че е предписал имота си на мое име, както и тази овощна градина. И... в крайна сметка се върнах, както виждаш. Сам, но оптимист. – едва забележима усмивка пробяга по лицето му, въпреки влажните му, тъжни очи.
Отново мълчание.
Тишина.
– А ти от къде го познаваш? – пита плахо и ме поглежда с любопитство и болка. Разказвам му за трите поредни лета, прекарани в селото, и за късните следобеди, посветени на това място. После той ми споделя своите бледи детски спомени, прекарани на същото място, но години по-рано. И така в продължение на час, два или дори повече, не знам, си говорим, спомняме си и милеем за отминалите времена. Смеем се, едва не заплакваме и се усмихваме широко един на друг под сянката на черешовото дърво...
Хуманитарна гимназия Св. св. Кирил и Методий гр. Велико Търново

 
 
© 2009 Хуманитарна гимназия - Велико Търново. Всички права запазени.